ДРАСКАНИЦИ

Флагът, който винаги ще бъде …
(или приказка за избора, който стои пред всеки от нас)

… Хиляда деветстотин и дванадесета година … година размирна … бушувала война … мъже с пушки … фронтова линия … куршуми … кръст забит нейде в полето … млади вдовици …
Дългът зовял всички мъже – млади и стари …
И тръгнали те …
Някои обаче имали имунитет – народни представители били …
Един от тях, от край далечен и неизвестен, не се поколебал нито за миг и напуснал извинително-удобното си кресло в парламента …
Запътил се към фронта той … искал там, на първа линия … под Флага с трите цвята …
Като народен избраник назначили го за началник на тиловия транспорт на Осма Тунджанска дивизия …
Той обаче бил непреклонен – фронтът го зовял, искал там, на първа линия … срещу врага …
И станал редови картечар в 51-ви пехотен полк, точно каквото било желанието му – на фронтовата линия … срещу куршумите … под развяващия се Флаг с цветовете …

И написал той писмо на своята спътница в живота, писмо подобно Ботевото:
„Аз тръгвам за бойното поле и моят едничък брат, и той иде със своите синове доброволци на помощ. Пред мен блещука зарята, която в скоро време ще огрее Балканския полуостров – свободата за бъдещия културен прогрес на християнството. Твоята майчинска длъжност налага с милите ни дечица, събрани около теб като птичка със своите пиленца, да се грижиш за насъщния хляб. Вий в сегашно и бъдеще време сте под закрилата на техни величества царя и царицата и правителството, които се грижат както за всички, така и за нас и за децата ни …

Неизвестен е краят на приказката … какво е станало по-сетне, никой не знае …
… но Флагът, онзи Флаг от фронтовата линия продължава все така да се вее – макар разкъсан от куршуми и раздиран от бури и ветрове – той продължава да се вее, свободен и непобедим … там горе, на Върха …

“Future In The Past” или приказка за (не)отминали времена …
(Всяка прилика с действителни случки или лица е повече от случайна)

Имало едно време едно момче … растяло то в беден край, далечен и изоставен, откъснат сякаш завинаги от света …
… животът му не изобилствал със забавления – нямало още компютърни игри, смартфони, Фейсбук и Месинджър… но не, не скучаело то, нито неговите приятели … не пропилявали дните си напразно в занимания безсмислени … защото … защото до себе си имали верен приятел, който винаги ги придружавал където и да ходели те … бдял над тях когато спели, развеселявал ги в мрачни дни, в дъжд и бури, окуражавал ги когато стръмен склон пред тях ги предизвиквал нагоре …

Един ден тайнственият приятел дарил момчето с криле, с които двамата дружно полетели – през пропасти и пещери до центъра на земята, оттам – до небето и луната … спуснали се с подводница на двадесет хиляди левги под водата, вещо водени от безстрашния капитан Немо … полетели смело с балон и разгадали древната загадка на Тайнствения остров … по пътя обратно към дома претърпели корабокрушение и били спасени от храбър капитан на кораб, тръгнал на свой ред да спасява човешки живот по дирите, указани му от едно писмо в бутилка …

Името на капитана било Грант … той бил взел на кораба и децата си, с които момчето бързо се сприятелило … незабравими били вечерите, в които всички седели около капитанската маса и си разказвали бивалици и небивалици от света около тях, заливайки се по детски от смях, докато корабът се люшкал нейде из “ревящите четиридесет” …

Трудна била раздялата на момчето с децата на капитана – те трябвало да поемат към дома си на запад, а момчето – отново към бедното градче на изток.

На раздяла обещали си те един ден да се срещнат отново … един ден, когато пораснат и станат като капитан Грант, смели и неустрашими … верният приятел също си заминал … смотолевил нещо, че имал работа чак на другия край на света …
Момчето дало обещание, но премълчало, че далеч, твърде далеч на изток било родното му място – бедния и изоставен от хората градец … затова то било сигурно, че повече никога няма да се срещнат …

Не се върнало обаче никак бедно то – с него било несметното богатство от знания и приключения, натрупани от полетите на фантазията и пътешествията на въображението му … в мрачните дъждовни нощи те му помогнали да преодолее раздялата с верния приятел и децата на капитана …

Минали години, момчето пораснало и станало мъж, който поел по своя път … градчето било вече слънчево и усмихнато, свободно и отворено към света …
Споменът за верния приятел, дарил го нявга с криле, обаче никога не го напуснал … вътре в него се криели и усмихвали и децата на капитана …

Един ден, на непозната улица, в непознат град му се сторило, че зърнал едно лице нейде в тълпата … лице, което не можело да бъде объркано с никое друго … мъжът ускорил крачка … човекът пред него бързо свърнал зад един ъгъл … мъжът го последвал почти тичешком и успял да улови с крайчеца на окото си как другият влиза в една къща … последвал го навътре и …

Приказка за Върха

… Имало едно време две момчета. Те били съученици и големи приятели, толкова големи, колкото могат да бъдат момчета на тяхната възраст. Живеели те на различни места, но и двете били в подножието на Планината. И двамата били израснали с нейната дивна хубост. В прозореца на едното момче надничал връх, прочут с козите си пътеки и еделвайсчета, сгушени между стръмните му скали. Прозорецът на другото гледал към скали, долини и зъбери, на които само гарвани се осмелявали да кацат …

Имало обаче и един друг Връх, несравним по своята красота и дивна хубост, който не им давал мира и неудържимо ги теглел към себе си.Един ден двете момчета решили и потеглили смело към него, само с по една дреха на гърба си. Качвали стръмни склонове, спускали се в дълбоки долини, сами в пустошта. Само някоя сърничка изскачала понякога на пътя пред тях и бързо се шмугвала в гората. Накрая, те се изкачили на билото и стигнали до Хижата. Следващият ден бил първият от поредицата дни по Пътя към Върха. Те били готови да поемат по него …

Фортуна обаче се разсърдила и се разфучала ден, два, три. Момчетата, пряко волята си, трябвало да се откажат …

И така, животът ги пръснал по широкия свят. Пораснали, станали бащи, радвали се на деца и внуци … били постигнали всичко, което пожелали …
Нощем обаче тихо се прокрадвал онзи копнеж, неизпълненото стремление, неутолената жажда за диви приключения … дълго лежали будни те, а в отворените им очи се отразявал Върха … и виждали как отново тръгват по Пътя към него …

Годините се нижели една след друга, двамата приятели пътували и обиколили много чудни места по света … но онзи, онзи Връх все така стоял високо над облаците и ги чакал мълчаливо …
Една нощ, единият от тях сънувал сън. Сънувал, че приятелят му се е изкачил на Върха! Изкачил се и оставил там бележка. Бележка, в която описал невижданите красоти, които съзрял. Записал бил обаче и още нещо, нещо, което искал да сподели с приятеля си …

На следващата сутрин, след тридесет и седем години отлагане, решението било взето – Excelsior!

Истински небивалици

Представям ви поредното си маслено творение, което озаглавих “The Heart and the Pebbles” (“Сърцето и речните камъчета”).

Те си кротуваха в коритото на река Лева край Враца и просто молеха да бъдат нарисувани. Тук обаче се отказах да използвам любимата си велатурна техника на маслена живопис и дръзнах да опитам пастьозната. При нея човек може повече да се развихри, като в зависимост от завихрянето си може вместо четки да рисува направо с тубичките боя. За мен обаче и това ми се видя скучно и неиновативно и започнах да мацам направо с пръсти. Развихрих се като истински класик-импресионист!

Както виждате, получи се нещо впечатляващо!

Ще попитате откъде това майсторство у мен по никое време? Ами още в първи клас във Враца учител по рисуване бе другарят Гацо Бацов от близкия град Криводол. Той току-що бе завършил живопис в Сорбоната в Париж и гореше от желание да предаде уменията си на нас. Всеки месец с него отивахме на пленер в още по-близкото село Краводер, където рисувахме местни домашни добитъци. Много бе трудно, защото кравите се плашеха от нас да не ги одерем и търчаха като изоглавени из полето. Ами как няма да са уплашени, като близо до селото се намира местността Деривол!

Поетични хора са врачаните, така си е! И ние растяхме щастливо в тази прекрасна поетична среда!

Класната ни, другарката Гацка Бацкова, пък бе от още по-по-близкото село Косталево. Разправяше ни под сурдинка, че там се носели слухове, че първият епизод от сериала „Кости“ е бил заснет именно на къра край селото! Местните се чувствали много горди и от сериала, и от селото си!

Като говорим за кости, та се сетих – малко по-нагоре по Искъро (това е правилното наименование на реката, както твърдят врачани), други местни пък завидели на косталевци за костите и дружно решили да измислят нещо още по-страшно. Мислели, мислели и воала – измислили – видели, че при тях имало черепи! И то много черепи, все страшни и всички зяпали ухилени от скалите над Искъро … Било обаче голяма страхотия, местните се панирали и решили да се поправят, затова основали там манастир, който нарекли Черепишки, за да ги пази от дявола …

Щастливо и безгрижно детство си карахме по врачанско ние, ей … безгрижно и щастливо …

А, да не забравя … тате също каза, че когато бил малък едни други добри чичковци пускали над града бомби от самолети. Голямо шоу било! Хората били излезли от града, за да гледат по-добре това предаване на живо. Било нещо като Коледа – свят-бум, свят-бум. Децата скачали от радост и викали колкото им държал гласецът – „Чичко, пусни бомба, чичко, пусни бомба …“

Уф, като гледам тате е имал още по-яко детство от нас … представяте ли си – свят-бум, свят-бум! … това и от Холивуд не могат да го направят … абе от врачанскио край (това е правилният правопис, да знаете) по-хубав няма … тук се сещам за култовата реплика на Ицхак Финци в още по-култовия филм „Преброяване на дивите зайци“ – „Хубав край, хубави хора” … ами прав е бил Ицко, той ги разбира нещата … нещата от живота … ами как няма да не ги разбира, скоро чукна 89 лазарника, да е жив и здрав!

А за най-близкото село до Враца – Згориград (пише град, ама е село, да не се объркате), не мога да ви кажа нищо – дали пък не идва от ИЗгориГрад? Май не, щото като бях малък, много малък, тате нещо спомена, че много вода и тиня го били залели и че бая народ се поудавил, но никой не научил за това, щото имало добри хора, които потулили това в тайна, да не се плашат другите … ами правилно, щото с тия криводоли-краводери-дериволи-кости-черепи на всеки тази новина ще му дойде в повече …

Помня също като малък, много малък, нейде в отделенията всички бяхме все сополанковци, особено през есента и зимата. То тогава нямаше хартиени носни кърпички за еднократна употреба, а майките ни категорично отказваха да ни дават платнени такива, щото после се бетонираха и трябваше направо да поемат пътя към кофите за боклук … вместо това, отнасяха го маншетите на ръкавите ни … в края на учебния ден много внимавахме да не счупим с тях някое стъкло на прозорец в класната стая …

Един ден, обаче, помня много добре, щото бях вече във втори клас, тате си дойде от работа развълнуван и каза с блеснал поглед – Край, сине, на твоите сополи! Край на чегъртането на маншети с пила! … после продължи със забързан глас да ни разказва как в града бил дошъл един добър чичко, чичко Химков му казвали … та този чичко Химков два пъти на ден щял да пръска във въздуха спрей от капки за нос … казвали се … казвали се … тук тате се замисли … нещо като „моняк“ или „муняк“ … ама това нямало значение, важното е че аз и съучениците ми завинаги сме щели да се простим с сополивите си нослета … СУПЕР НОВИНА, зарадвах се аз …

… обадих се на съучениците си за този добър чичко Химков … цяла нощ не спяхме от вълнение от срещата си с него! …

И ЧУДОТО СТАНА! Крачим ние бодро сутринта към даскалото, а въздухът свеж, свеж, леко пощипващ ноздрите ни … да, наистина, няма хрема, няма сополи … няма и да има чугунени маншети … гледам и на другите хора наоколо им е весело и бодро … и всички дишаме, дишаме … абе тоя моняк бил много ободряващ! … Верно, така си беше …

Но това не е всичко. Една вечер тате пак с развълнуван глас ни каза, че от некъв си Албион се заинтересували много от тоз моняк, дето освежавал и ободрявал … щото там правели много филми за разни принцеси и благородни дами, дето все припадали на сцената и разваляли филма … но с този моняк те бързо се съвземали и продължавали да играят за радост на публиката … та сме почнали да изнасяме тоз моняк и за Албиона … тате продължи развълнувано и каза още неща, но много-много не ги разбрах – щели сме да получаваме некви лири по второ направление и да станем много богати … тате, защо по второ, а не по първо попитах го аз … тук тате се ядоса и ме сгълча да не съм разпитвал много-много …

И като тръгнаха тез лири, спиране нямаше … като че ли най-богат стана чичко Химков … ние си останахме само със спрея за нос, дето той го пускаше два пъти дневно … помолих тате да го пита не може ли по-често да пуска от тоз моняк, та да бъдем още по-бодри и свежи за училище и да можем и повече шестици да изкарваме … тате каза НЕ, не може и се врътна и излезе от стаята, мърморейки нещо под носа си … Не чух точно какво, но ми се стори, че казва – Много ги разглезихме тези деца, искат от всичко по много и то на момента … по мое време не бяхме и чували за този моняк …

Всичко вървеше добре, много добре. Растяхме щастливи в монячния въздух, свежи и бодри! Ех, детство, детство … безвъзвратно отминало детство … идва ми наум една детска песничка, дето си я пеехме в предучилищната … албионска била, казват, макар че от думичките нищо не разбирахме:

Remember the good old 1960's 
When things were so uncomplicated
 I wish I could go back there again
And everything could be the same

Отплеснах се, прощавайте … от тез албиони мира няма …

Та отново за добрия чичко Химков … дали защото почна много да печели от моняка или почна да старее, не знам, но освен че пускаше редовно моняк във въздуха, изведнъж започна да се изпуска и по земята! Да, по земята, пак с моняк … и като тръгна тоя моняк през една горичка с малки полянки, дето ходехме на пикник (момичетата от нашия клас разправяха, че там имало и некви момини сълзи, били направо прекрасни! Ние, момчетата, разбира се, не обръщахме никакво внимание на тия момичешки лиготии … момини сълзи … как ли пък не) … и малко по-малко горичката наистина заплака, но с горски сълзи, и изчезна … Остана само рекичката с моняк, която димеше и лете, и зиме … Ние, момчетата бяхме супер доволни, щото се откри супер яко игрище за мач … ритахме там топка от сутрин до здрач, а на полувремето отивахме да си отдъхнем до рекичката и дишахме, дишахме …

Абе какво да ви разправям – детството си изкарахме на седмото небе!

Изведнъж, о, не! Оказа се че имало и осмо небе! Супер яко-о-о-о! Тате се върна една вечер, както винаги развълнуван и ни каза, че в другия край на града бил пристигнал още един добър чичко, който се казвал чичко Белизворов. Той щял да пуска във въздуха нещо, дето му казвали …. ъ-ъ … забравих точно какво, нещо като симент … няма значение, важното било, че този симент покривите на къщите ни щели да станат бели! Все едно че при нас е дошла Нова Година! С подаръци! Ехаааааа! И така щяло да бъде дори и през лятото! Всички други села и градове щели да пукнат от завист! Хахаха, така им се пада, щото само за некви гарги разправяли, че кацат във Враца! Яд, яд, печен мармалад!

Не Осмо, а чак Девето небе!

Супер щастливо и супер безгрижно детство си карахме по врачанско ние, ей …

Отново се отплеснах, ама човек, дето е бил на Девето небе, трудно се концентрира в обикновените неща … та да се върнем на река Лева, където намерих камъчетата за масленото платно.

Още от много малък, тате ми беше казал само там да ходя да си играя с другите хлапета … – Ще ходиш само у Лево … Десното ще го избягваш …. – Що бе тате, попитах го аз, какво му е лошото на Десното? – Ами, ами … тате се поколеба … щото у Десното живеят хора, дето са западнали и още ще западат … Какви са тези хора бе, тате? … – Абе, не знам точно, отвърна тате … били май пак от оня Албион и от неква си Мерика … Лоши хора били и ни мислели само лошото …

– Значи да играя само край река Лева? … Попитах за сетен път тате … – Да, само там, отсече той … и помнете – само около реката, вътре не влизайте, защото е отровена! – Отровена, защо? – стреснах се аз … – Абе от онова наводнение преди година, всичко бе в шлака и тиня, не помниш ли – попита тате. – А, да – отвърнах бързо аз – помня булдозерите и как едни чичковци с униформи те взеха посред нощ от нас да ринеш калта … много се изплашихме тогава да не те арестуват …

Мен обаче не ме свърташе.

– Тате, тате, имам още един въпрос – ами щом това Десно е лошо, какво да правя с дясната ръка? И тя ли е лоша? … – Не, не е, разбира се, отвърна тате, ама много-много не я размахвай … дръж я зад гърба си … виж, лявата можеш да махаш както си искаш с нея … най-добре с байряк … и то само червен! Запомни това!

Послушах тате. Отидох на училище, като държах дясната си ръка плътно прилепена до тялото. А с лявата, ей, с лявата махах наляво-надясно, нагоре-надолу … описвах безкрайни кръгове във въздуха … хората, с които се разминавах ми се радваха и те започнаха да ръкомахат с лявата си ръка … видях, че някои започнаха дори да подскачат само на левия си крак … това обаче ми се видя трудно и опасно, затова побързах да се отдалеча от тях … пък и тате ми беше казал да се пазя от хора, дето се престарават … никой не ги карал, но те се престаравали … защо ли, чудя се аз …

Тате каза много много да не разправям на другите какво си говорим вкъщи, щото иначе щели да го пратят на бригада за белене на картофи … – Татее, ама това е супер! Седиш си и белиш картофи … така ли? – Така – мрачно отвърна тате – седиш и белиш … по цял ден … – Тате, тате, ама при толкова белене, ще има и много за ядене … сигурно там има и пържени картофки, нали? И то много, щото тук мама никога не може да свари с тоя малък тиган … Като им сложиш и малко сиренце … ехаааа … Тате, ти що не искаш да отидеш за малко там … ще се върнеш с цяла торба картофи … ще има да пържим ли, пържим … и по-голям тиган ще си купим … – Много почна да знаеш – тросна се баща ми – работата е там, че не всички се връщат оттам … айде, марш в леглото! – Тате, тате, ама защо не се връщат? Сигурно щот много им харесва там … по цял ден си пържат и нагъват картофки! – Айда, чупката! В леглото! Казах! – ядоса се баща ми и аз бързо се изнесох от стаята.

Какво му стана на тате, не разбрах. Говорихме си само за белене на картофи и как после ще си ги изпържим вкъщи. Не мога да ги разбера възрастните и това е!

Една вечер, обаче, тате каза, че пуснали некъв много интересен сериал, който за негова голяма изненада бил от Албиона … как така, чудехме се ние, нали те са били от Десните, от лошите, а ние от Левите, добрите? … Иди ги разбери възрастните …

Почна филмът. Супер скучен, сив и тъп. Някакви си жени с дълги рокли се въртяха в некви танци. Абе щом са от Албиона, сетих се аз, да не би да са от ония, дето припадали и с врачанския моняк ги свестявали? А-а-а, супер яко ще става, казахме си ние и се подредихме пред чернобелия телевизор в очакване на първите припаднали …

Нещо обаче се объркахме, защото не можехме да разберем кой говори – мъж или жена? Целият филм бе дублиран само от мъжки глас. Изведнъж стана голям купон – солиден албионски лорд с бастун и цилиндър на главата и една крехка девойка в супер дълга рокля говореха с един и същ мъжки глас! Затъркаляхме се по пода, ревейки от смях …

Явно много зрители са се въргаляли от смях, щото от телевизията бяха принудени да отговорят, че са направили това, щото тия от Албиона много бързо говорели и не било възможно да се включи и дубльор с женски глас … колко ли пък бързо са говорели тия албионци, чудехме се ние … спомням си, обаче, че мъжкият глас бе много готин, топъл и изразителен … ама дубльорът не бил от Враца … някой спомена нещо за морето, Бургас, ама така и не разбрахме кой е … но беше много як!

Седим си ние и гледаме поредния епизод от сериала… не си спомням точно името му … в главата ми се върти нещо като Сега за Форса …. или Сага за Фарса … няма значение … обаче нали е правен от Десните в Албиона, дето били лоши … затова седим и си траем, и чакаме да зърнем лошотията им …

По едно време гледам как един лорд си кара колата, гледам и не вярвам на очите си! Десният кара колата си в Ляво! В Ляво! … Как така, нали е Десен? … Питам бързо тате както мисли по въпроса … – Абе не им се връзвай, – отвърна ми той, – това е само за да ни заблудят, че са от нас Левите … мислят ни за прости, ама ние не сме…

… Скачам бързо до прозореца …- Татеее, татее, виж, виж навън! Ние нали сме от Левите, защо шофьорите карат Вдясно! В Лошото?! – По същата причина, сине – отвърна тате – за да ги заблудим, че сме едни от тях и да научим тайните им … Споко, всичко върви по план … скоро съвсем ще загинат и изгният …

Съвсем се шашнах … тия възрастни, въобще ни ги разбирам … как така ние Левите сме Десни, а Десните – Леви …? Някой може ли въобще да ми обясни какво става в този свят?

В същност, има ли Леви и Десни? Не сме ли всички еднакви, не живеем ли всички заедно в това чудно градче под Балкана, не се ли радваме всички на пролетния дъжд, когато пълноводният поток се хвърля от шеметните 141 метра и красавицата Скакля оживява в цялата си приказна прелест? Река Лева не е ли за всички, скачайки от Hearts на Pebbles и от Pebbles на Hearts през Вратцата и под невъзможните отвеси на Гарванец? …. Не сме ли всички …

……………………………………………………….

Шшшшшшшшш … тихо заромоли алармата на смарт часовника ми … тежко се надигам … къде съм? … лъчите на изгряващото слънце осветиха стената пред мен … погледът ми се спря върху календара – 18 май, 2022 година … аз … аз … къде бях досега?

А-а-а, трябва да се стягам за работа, чакат ме цели пет терабайта снимки за post-processing … ама май имаше и други задачи …

– Тате – с гръм и трясък влезе щерка ми – моля те, изпрати ми координатите на горските полянки с момина сълза, обещах на приятелките си от Художествената академия да ги заведа там … искат да ги рисуват, масло върху платно … ще има покажа също как природата е изличила всичко от амоняка на онзи химически завод навремето … ще ми изпратиш ли и track-a до скалния манастир Св. Иван Пусти, онзи манастир, където Св. Иван Рилски е прекарал дълги дни в пост и уединение … тръгваше се от село Бели извор, нали – наскоро там откриха поредната екологична овощна градина от червени череши, ама наистина червени, от онзи циментов прах от завода край селото и следа не е останало …

– Кой, кой track? … още не мога да се събудя аз … – А-а, сетих се, веднага ти го пращам … Айде, чао!

– Татеее – връхлита на свой ред синът ми … Абе днес какво им става на всички … нали е събота, ден за почивка? … – Татее – не спира той – Колегите от Майкрософт супер много са харесали Черепишкия манастир, били видели мега яки снимки в Инстаграм, както и на белите варовикови скали над него – ще ми дадеш ли колата си да го закарам дотам? Pleееase! Но преди това ще ги заведа до мемориалната плоча в памет на загиналите врачани от американските бомбардировки пред януари 1944 година. Не могат да повярват, че техни съграждани са направили това …

– Ох, добре, но внимавай при тунела в скалата, пътят там се стеснява …

Дали все пак ще мога да сръбна малко кафе за събуждане? …

– Айде бе, човек, закъсняваме! – този път бе жена ми … край, спасение от нийде не дебне … – Нали щеше да ни водиш днес горе на Скакля, вчера падна такъв як дъжд! Сега му е времето … щяхме да се снимаме под водопада, до скалата с онзи безумно уханен здравец, помниш, нали?

– Даа, да, вярно, обещах ви … едвам-едвам се изправям от леглото аз, озъртайки се отчаяно за чаша с кафе … – Друго имаше ли за днес?

– Ами да, след това ще се спуснем по Войводин дол до Лева, точно където реката пресича прохода Вратцата, водата там е кристално чиста и има вече място за плаж … точно под онези четиристотин метрови отвеси на Гарванец … а може и алпинисти да видим …

– Да, да …. може би, може би – тихо мърморя и търся опипом пътя към кафемашината … къде си, моя Лавацааа … събуждането ми се превръща в сага, голяма сага … като сериала Сага за Форсайтови, който гледахме със супер интерес навремето …

– Докато се туткаш – отново се появи жена ми – да ти кажа, че късно снощи учениците ми изпратиха превода от Брулени хълмове … има страхотни попадения, почти като превода на Асен Христофоров … а, и още нещо – бяха супер слисани, че е бил изпратен в Белене само защото е знаел западен „упадъчен“ език …

– Но е оцелял … отвърнах й аз – не забравяй, че е направил и великолепния превод на „Трима души в една лодка“ от Джеръм Джеръм … трябва да ти дам някой ден и неговите „Скици из Рила“ …

Народа се изнесе и аз останах сам … отново погледнах календара – да, нямаше грешка, бях се върнал в съвремието.

Какво … какво бях сънувал … не можех да си спомня … само някакви смътни сенки от миналото блуждаеха в съзнанието ми …

Един слънчев лъч затрептя и ме накара да го проследя. Той сочеше към Балкана, сочеше ни пътя напред и нагоре …

… сенките от миналото неусетно се разтвориха в светлината.

Предстоеше ни стръмно изкачване към Върха.

Нека да се вслушаме за малко в мъдрите слова на Махатма …

… не знам обаче доколко ние, консуматорското общество, можем да вникнем в дълбокия им смисъл … постоянно намръщени, недоволни и оплакващи се от всичко и всички … …. някакси удобно забравяме, че сме част от привилигирования ЕДИН милиард, който има добри и много добри условия за живот … … а останалите 6-7? … те какво да кажат? … как живеят? … за какво мислят и мечтаят? … не знаем … вторачили сме се единствено в битието си и по-далеч от носа си и собственото благополучие не се взираме …

…. освен това, ние, българите, сме допълнително привилигировани да се къпем в лукса на четири годишни времена и да се радваме на страхотна природа, но приемаме всичко това за даденост, не го осъзнаваме, ценим и пазим …

Затова, нека се вслушаме в словата на човека с кръглите очила и боси крака … пред когото дори и могъщата британска империя бе принудена да отстъпи …

Нейде из Родопа планина

Хората са мъдри и премъдри и добруват с всеки и всички … от край време … зулумите ги правят политиците … от първия до последния … с действие или бездействие …

Относно прогреса на човечеството

Седя и слушам великолепните кончерти за обой (най-лиричния от лиричните инструменти) на Томазо Албинони и се чудя какви са били тези хора, които са композирали такава божествена музика? Каква е била епохата им, какъв е бил живота им, към какво се стремели? За какво са спорили? Как е протичал един обикновен ден за тях?

Барок музиката е ненадмината по съвършенство на хармония, виртуозни изпълнения и сложни, но многомелодични фуги с техните контрапункти … жизнеутвържаваща, вдъхваща оптимизъм, радост и наслада музика …

А сега какво имаме насреща? След триста години „прогрес“? Годината е 2021, векът е 21-ви, Европейски съюз, западни ценности … а у нас какво – само повсеместна, всепроникваща и покваряваща ч***а, изпълнявана от дами с пластмасови устни? (Думата е толкова вулгарна, че не смея да я изписвам цялата!)

Ето ви още един контрапункт – Албинони срещу ч***ата! Кой ще надделее?

И къде всъщност е прогресът? Къде?

Няма го – има само тотален регрес по всички ценностни направления!

С моето поколение ще си отидат и последните ноти и трели от барока (също и от рока) … и какво ще стане след това?

Бъдещето е на младите – те ще го създадат на база своя светоглед и житейски ценности … и като правят това, дано вземат частица от хармоничната вселена на Албинони и компания и я вградят съзидателно в своя живот!

Дано!

Защо сме на този хал?

Защо сме на този хал ли? Ето защо – отговорът се крие в двата ЛИНКА!

ЛИНК 1

Една невероятна рок балада, изпълнена от невероятни музиканти! С текст, в който може да откриете социални, морални и философски послания! На края идва Възмездието – неизбежно, но справедливо!

Кратките строфи съдържат в себе си цялата квинтесенция на човешката история и показват колко малко сме напреднали в сравнение с древните! А дали въобще имаме някакъв напредък? Доказателство от последните минути – вижте Афганистан!

И от Уикипедия: “С теми за войната и нечовечността, песента се разглежда като химн на хеви метъла и пример за арт рок.“

За невладеещите английски съм се опитал да преведа текста.

“Скъпо дете, с времето  ще видиш Линията
Линията, прокарана между Доброто и Злото
Виж безумеца, стрелящ по света
Куршумите летят, отнемайки живот
Ако си бил лош, о, да, обзалагам се, че си,
И ако не си бил покосен от летящото олово
По-добре затвори очи, наведи глава
И посрещни рикошета!”

ЛИНК 2

Ето какво се получава след десетилетия опростачване, профанизиране, обезстойностяване на изконни човешки ценности, налагане на примитивни, близки до животинските, модели на поведение, възхвала на лесния живот по ч*лга клубове, където пластмасово-найлоново ъпгрейднати същества парадират с идеята за dolce vita. И най-важното – всичко това с явната подкрепа на т.н. национални телевизии и медии, където например във всеки един музикален формат единият от журито задължително е представител на горното! Защо? Защо не е световноизвестен български оперен певец, или цигулар? Защо не е човек с фин и изящен музикален вкус, който да покаже на младите кое е истинското изкуство? Защо? Защо? …

Двата линка представляват „ЛИНИЯТА“ за която пее Йън Гилан. Вече настъпи време разделно, днес всеки трябва да се самоопредели, от коя страна на Линията е … а, и да не забрави за РИКОШЕТА!

За музиката, историята и хората

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

Четивото е дълго, но за сметка на това – продължително! Който желае, може да го прочете, който не желае – да спре дотук.

Защо се връщам в миналото ли? Ами защото всички ние някакси приехме Свободата и Мира като даденост, като нещо, което ни се полага по подразбиране … Историята обаче определено не е съгласна с нас и се опитва да ни припомни мъдростта, че народ, който не помни миналото си, НЯМА ДА ИМА БЪДЕЩЕ …

ПРЕАМБЮЛ

Поводът за моите scribbles (драсканици) е, че днес се навършват 44 години (каква симетрия!) от най-якия ни концерт на живо пред цялото даскало и махалата около него.

Всичко стана съвсем импровизирано – имахме редовна репетиция с бенда в бомбоубежището на училището (да, имахме такова – огромна бетонна зала полу под земята).

Беше великолепна априлска вечер, отвън ухаеше на свежест и младост и ние решихме да изнесем уредбите на двора и там да продължим репетицията. Резачките на супер дисторжера на соло китарата, виртуозните клавири събудиха общежитието и съседните къщи и неусетно около нас се събра сума ти народ, захвърлил за миг тетрадки и учебници, решил яко да разпуска и купонясва …

… половин час преди полунощ – едва тогава възпитателките от общежитието успяха, с много молби, да ни озаптят … бяхме се отнесли незнайно къде … пред нас бяха искрящите очи на нашите съученици, което ни даваше бустер енергия да изпълним най-жестоките рок парчета, които някога са съществували … кварталът гърмеше, китарите ехтяха и се отразяваха обратно от околните къщи, стъклата на прозорците дрънчаха в рамките си, набожни баби се кръстеха в уплах … а звукът … звукът се завихряше над нас и усилен от вятъра се понасяше към центъра на града в далечината на юг …

… а съучениците ни … е, те бяха постигнали съвършеното самадхи – сами навън в разцъфналата пролетна нощ – момичета, момчета, младежи от съседните къщи – всички пееха, танцуваха и се забавляваха на най-великата и истинска музика, която някога е съществувала! Музика, вдъхновена от средновековния Барок и долетяла до 70-те на крилете на Рока! Музика, композирана от млади хора за млади хора, скрила в себе си най-съкровените мисли и чувства на осемнайсетгодишните …

Щракам с фотоапарат откакто се помня, но не знам защо нямам никакви снимки на бенда … само няколко в началото на репетицията … но това са дреболии … важното бе … да, важното наистина бе, че вечерта на 30 април, лето ’78-мо, бе празник на свободния младежки дух, на любовта, на полета на възторжената младост, докосната от космическа хармония и резонансни трептения на неща недоловими … загадъчни … примамливи …

ДРАСКАНИЦИ

Аз доволен!

Странно и смешно е как по някаква странна и смешна ирония на съдбата всичко в живота си идва на мястото и всеки си получава заслуженото … въпреки упоритите усилия на няколко напористи идеологизирани недоразумения, изявяващи се по една случайност като соц учители в английска езикова гимназия …

От висотата на 60+ лета си спомням с лека развеселена насмешка как даскалите ни тормозеха в училище с постоянните си натяквания да не сме слушали „упадъчна“ западна музика, как ни забраняваха на купони да пускаме Beatles, Deep Purple, Uriah Heep, Black Sabbath, Slade, Sweet, Rainbow, Rolling Stones, Electric Light Orchestra, Omega, Led Zeppelin, Foreigner, Nazareth, Free … и още, и още …

… как на родителска среща с патос и тревога в гласа са обяснявали на нашите родители колко е вредно да слушаме западни радиостанции, за да не бъдем покварени от декадентската западна идеология и отклонени от единствения правилен и верен път към светлото соц бъдеще, което незнайно къде се замота и изчезна … на съученици беше намалявано поведението (да, имаше такова наказание за всеобщо назидание!) само заради това, че са отишли на дискотека, където били заловени от патрулиращи даскали!!!

O, tempora, o, mores!

… не ги виня, но не ги и оправдавам – бедните заблудени даскаля бяха принудени от системата папагалски да повтарят дежурните партийни идеологеми, без дори да направят и плах опит да разберат за какво всъщност иде реч … също така не съзнаваха колко много се излагат в очите на АЕГ тийнейджърите, които се събуждаха с акустичните арпежи на Soldier of Fortune и си лягаха с режещите дисторжери на Stormbringer … Yeah, точно така си беше … 70-те бяха годините на рокендрола, когато той и ние бяхме млади, мноого млади …

… чудя се и търся да намеря нещо „упадъчно“ в музиката на Свободния свят … ами всъщност, да – то си е било „упадък“ до „упадък“ … “All my loving”, “All you need is love”, “Oh! Darling”, “She loves you”, “And I love her”, “Girl”, “Love me do”, “Can’t buy me love”, “You’ve got to hide your love away”, “I’m happy just to dance with you” – колко много отпадъци и то само от някакви си упадъчни битълси за някаква още по-упадъчна „любов“ …

… единственото, което ми идва наум е да кажа “Sancta Simplicitas!

… но както винаги, надежда имаше – на този фон ярко се открояваха и Учители-Просветители-Ментори, които, макар и малцина, в бурите бяха ведно с нас – подкрепяха ни, окуражаваха ни и държаха факела на Free Spirit напред през непрогледната тъма на соца … без Просветители като моя класен Боби Алексиев, щяхме да бъдем погълнати от Мрака … изключителна чест и привилегия за мен бе да бъда негов ученик … на Боби дължа всичко, което съм в момента …

Хм, а къде се дяна Нейно Величество Иронията?

Хахаха – тя се крие в линка!

Хора-а, не е ли ЯКО-О-О? Всички забрани, всичко за което бяхме съзнателно тормозени, наказвани и карани да се чувстваме едва ли не като престъпващи закона (“Breaking the law” – писана е специално за нас!) – всичко, всичко, всичко изчезна яко дим и отиде на мястото, където най му приляга – при мижитурките в мижитурковия ъгъл на Историята …

А песните, какво стана с песните?

Като птицата-феникс те възкръснаха, въздигнаха се от дълбините на Мрака и се върнаха отново в Светлината, където винаги са били. И аз, всеки Светъл ден влизам с огромно, супер огромно удоволствие в моите часове по английски, съпроводен и носен от арпежите и рифовете на същите тези рок песни, които вече са свободни и летят на могъщите криле на феникса!

От „отпадъчен упадък“ те се превърнаха в символ на

СВОБОДНИЯ ДУХ И ЛЮБОВТА – ВЕЧНИ И НЕПОБЕДИМИ, НИКОМУ ПОДВЛАСТНИ!

Всичко в живота си идва на мястото!

Аз доволен! Супер доволен!

ИСТИНСКИ НЕБИВАЛИЦИ II

Песимистична теория за бъдещето на един народ … (по-точно на това, което е останало от него …)

Има един филм на Арни, който се казва True Lies (Истински лъжи) … много е як, който го е гледал, знае за какви истини и за какви лъжи става въпрос …

Днес бяхме на едно място, където пред нас се прожектира True Lies II … киносалонът се казва Булгаристан (в далечното минало известен още и като България) … и аз, като бивш преводач (то няма “бивши”, ама айде от мен да мине … ) преведох втората серия на филма като “Истински небивалици” …

Що “истински” – ами щото са истински, видяхме ги с очите си …

Що “небивалици” – ами щото … щото … хм … ще озаптя цветистия си северозападен речник и ще кажа само, твърде евфемистично, че видяхме дела, сътворени от “човешки недоразумения”, извънредно големи “човешки недоразумения” …

Действие Първо

Та значи, траките, вторият по многочисленост народ след индийския (според Херодот) са живеели по наш’те места, почитали са своите езически богове и са се стремели да не ги разгневят с човешки си слабости и недостатъци … и си избрали едно място, където се стремели да ги умилостивят …

Действие Второ

Идват Средните векове, християнството … хората обаче продължават да съгрешават и да вършат злини … затова някои от тях решават да се оттеглят далеч от хорския грях и да заживеят в уединение, пост и политва, вероятно за да изкупят свои и чужди грехове и избират светилището на своите прадеди – траките …

… живеели те като аскети в скални и пещерни камерни помещения и наричали себе си „исихасти“ … крайната им цел била да се очистят от всички грехове, да намерят мир със себе си, с околните и с майка Природа … и накрая да постигнат единение с Онзи …

Действие Трето

Идва двадесети век, най-справедливият строй с най-светлото бъдеще … на най-справедливият строй обаче му трябвали павета, за да строи пътя към най-светлото бъдеще … и къде да намерят пригодни скали за паветата … къде … къде … ха, ей го светилището, скалите изглеждат супер подходящи …

… чао, траки, чао исихасти … беше ни много приятно, но ще трябва да посъборим вашите охолни лукс апартаменти в скалите (че и с южно изложение!), щот план трябва да изпълняваме, че и да преизпълняваме … път далечен ни чака до най-светлото бъдеще …

… и заревали багери, резачки, фрези, ножове … и тръгнали във фронтална атака да режат скромните скални килии на монасите …

Действие Четвърто

Оставям го на идните поколения, ако има още такива останали по тез места …

Ясно се вижда само таванът, който е останал от аскетичното жилище на исихастите, чийто живот е бил посветен единствено на духовното извисяване …

Увеличеното изображение ясно показва следите от резачките на “светлобъдещниците”

Представихме ви филма „Истински небивалици“, заснет на локации в държавата Булгаристан … годината е 2022, векът е XXI …

Вход – свободен … и много тъжен …

30 септември – Ден на преводача

Днес е международният ден на преводача – честването му преминава тихо и незабележимо, каквато е и самата професия – тиха и незабележима. Преводачите са винаги в сянка, зад гърба на политици, зад камери или в тесни кабинки и като че ли изобщо не съществуват …

Те обаче са невронната мрежа, която конвертира комуникационните канали между хората във вид, разбираем за тях. И може би затова невроните в мозъка на преводача се нагорещяват до безкрай, когато той превежда симултантно или консекутивно на важни международни форуми …

Професията преводач не подлежи на описание. Само който е бил такъв, знае за какво става въпрос … нещо като кръг от посветени … Безкрайни са безсънните нощи, когато е трябвало да се запознаем предварително с непознатата терминология на превод, който ни е бил възложен само часове преди това, а от нас се очакваше да превеждаме с компетентност равна на тези, които цял живот са работили съответната професия … да търпим капризни клиенти, новоизлюпени „мениджъри“ или парвенюта, които не знаят какво искат да кажат, но настояват да преведеш „точно“ това, което те мислят, че искат да кажат … и още, и още …

Всичко това обаче многократно се компенсираше от срещите ни с интелигентни хора, разговорът с които ни доставяше изключителна интелектуална наслада – хора с широк кръгозор, култура, изтънченост, възпитание, с чувство за хумор, необременени от деформации като тези от нашия соц … все още пред очите ми са мениджъри, главни проектанти, инженери, техници … и пътуванията, да, пътуванията до най-различни кътчета на света, всяко едно от което ми е дало много …

Нещо като синтез, нещо като обобщение …

Нещо като синтез, нещо като обобщение на наш’то съвремие или нещо като нищо …

Помня като дете как влизах с вълнение в огромната книжарница на “Пробива” (така се нарича пешеходната улица на Враца) – тя заемаше цялото пространство, обозначено с правоъгълника със син цвят …

Пред очите ми все още се усмихва рафтът вдясно от входа с приключенските книги, като на най-лично място бяха романите на Жул Верн – “Децата на капитан Грант”, “Капитан Немо”, “Тайнственият остров” … и още, и още … а в дъното се мъдреше “Малка туристическа библиотека” – книжки за най-различни забележителности в страната, които просто те привличаха тутакси да ги посетиш и зърнеш …

Народонаселението обаче се изучи и книжарницата стана ненужна в цялата си големина … сега тя е компресирана в малкото синьо квадратче най-вляво, а другите са заети с далеч по-важни неща – магазини за злато, за цигари, за обувки, за детски дрешки, кафене (без него закъде?) и едва накрая се крие мощно зипнатата книжарничка … с наредени лъскави заглавия, всички от които “бестселъри”, иначе казано американска литературна чалга …

И все пак, и все пак, надежда има … в шепота на вятъра и полета на звездите над БАЛКАНА.

За приятелството …

С годините приятелите се запиляха и разпиляха … останаха малцина, но верни – time tested … единият от тях е тоз юначага, който винаги е до мен … и днес, на брега на морето, той долови, че мисля за нещо друго, далеч оттук …

Лека нощ и светло утро, изпълнено с трептения на Прана и Ки …

Относно “изкуството” на превода

Специално за бургазлии – днес наистина бе едно циганско лято край морето … или индианско … само не и индийско, както ни учи многоуважаваният и още толкова глупав Гугъл (те май се и римуват нещо … защо ли?) … Ценното в случая е, че преводът е “проверен” от някоя си “Общност на преводач” ?!? … един ли е той, сам ли си е общност, двама ли са, не е ясно … то Айнщайн се бе изказал нещо за безкрайността на вселената и човешката глупост, ама кой чете Айнщайн … Навремето в приключенските книги само за “индийски нишки” се разправяше, да се чуди човек на тез индийци какво толкова предат …

Имахме онзи ден урок със заглавие “Lost in translation” и казах на учениците, че в много случаи би трябвало да бъде “Drowned in translation”, т.е. “удавен”, вместо “изгубен” …

Инспириран от горното, макар че вече е късно, да ви кажа, че ако на времето бях почнал да събирам преводаческите глупотевини по наш’та земя, със сигурност щях да прескоча обема на Татовите трудове … то всеки прави грешки, включително и пишещият тез редове, ама има грешки и Грешки …

Тук не става въпрос за студентски бисери, а за публикувани преводи на художествена литература … само да ви открехна малко, ей така, за настроение, все пак индийците празнуват днес лятото и се веселят хората …

1. “тържествен глупак” вместо “надут глупак”, превод в роман на Жорж Сименон … голям смях падна с този тържествения навремето …

2. “Бюрократични рекорди”, вместо “държавен архив” … от скоро е, няма да кажа от къде … превод правен директно с флекса …

3. “Чикеро”, вместо Цицерон … ditto.

4. “В този затвор има ли възможност за парола?”, вместо пуснат на свобода под някакво условие и пр. … ditto.

5. Потасиев хлорид”, вместо калиев … ditto.

Повечето народ не прави разлика между силикон и силиций … това е все едно да не правиш разлика между чалга и лаптоп … или да бъркаш Азис с Бил Гейтс … абе ония 80 процента, толкоз ли са или …

Накрая, не мога да не споделя един спонтанен и същевременно малко тъжен смях, предизвикан от един официален надпис в бензиностанция на голяма верига, толкова голяма, че чак ми е неудобно …

“The payment gets up in leva” … т.е. нещо от рода на “Плащането се събужда от сън в лева” … хм, то сега на втори прочит като че ли има смисъл, даже голям смисъл – плащаш, после се събуждаш … дотук добре, ами ако като се събудиш ти кажат да платиш в евро … или в брекзитни паундове? … абе малко кофти ми се струва тая работа, повече на тази бензиностанция няма да зареждам …

Знам обаче точно как се е получило … шефът на бензиностанцията (за да пести пари, разбира се, щото е беден, много беден) важно и по началнически е поръчал на един от бензинаджиите бързо да му преведе “Плащането става в лева” … юнакът тутакси е разровил първия му попаднал онлайн речник в телефона, съзрял нейде, че “става” е “get up” и тъй като едновременно с това е пълнил с гориво бездънния резервоар на някой ТИР, с другата е дърпал от фаса, с третата … абе човек като е под напрежение няма да си брои ръцете, я … не е видял, че всъщност значението е “ставам” обаче от сън …

Ето как се раждат гениалните творби – тържествено, с рекорди и пароли, гарнирани с потасий, с поръсен отгоре хлорид … и с маркуч в ръка на някоя бензиностанция или пък на полето … колко му е …

Всичко вече става толкова десемантизирано, че скоро, съвсем скоро ще зазвучи като онова култово изречение, дето навремето го учехме като студенти – безсмислено, но написано по всички правила на граматиката … дори има и пълен член – друг голям мор за българина, особено за надписите “МагазинА е затворен”:

Скатурният рателител ямитно капитахна шаръленото чилюнце!

Мисъл ясна, значение – кристално, граматика – перфектна!

И накрая, да ви попитам:

Какво чилюнце капитахна скатурният рателител и как?

Чакам коментарите ви тук до утре заран, но не и преди да видя с каква валута съм се събудил!

За трети път, и отново с нескрита гордост съобщавам на широката аудитория за най-новия ми технологичен пробив от типа “cutting-edge” и “state-of-the-art”, този път във фармацевтичната промишленост!

Въпреки присъщата ми скромност, съм длъжен преди това да ви припомня за предходните ми две патентовани открития – 1. „Улов на паламуд с мрежеста кошничка на велосипед“ и 2.“Супер икономични отоплителни фотопанели“.

С ГинкоБел Фортисимо Плюс © напълно безплатно може да прогоните белите (а и не само белите) петна от все повече отслабващата ви памет и да придобиете острия като бръснач ум на тинейджър!

Прилага се десетдневен курс на лечение, като дозировката е следната:

1. Ден Първи (Снимка 1) – дозата е само опознавателна за организма ви и се състои в едноминутно съсредоточено гледане в снимката в изправено положение. Нито секунда повече, иначе рискувате ударно да си спомните за неща, които не бихте искали да помните!

2. Ден Втори (Снимка 2) – също като Ден 1.

3. От ден Трети до ден Шести включително (съответно Снимки 3 до 6), дозирането се увеличава всеки ден с по една минута, като на шестият ден съзерцанието на ГинкоБел Фортисимо Плюс © трябва да достигне 5 (пет) минути! Освен в изправено положение, снимките може да се гледат и в седнало положение на диван или фотьойл, като главата не трябва да се отпуска назад повече от 5 (пет) сантиметра!

4. От ден Седми до ден Десети (съответно Снимки 7 до 10), настъпва интензивният период на лечение. Дозировката се увеличава с по пет минути всеки ден, за да достигне 25 (двадесет и пет) минути в Ден 10! Тук особеното е, че снимките трябва да се гледат само в легнало положение, без да се примигва нито за миг! Компютърният екран задължително трябва да се завърти на 90 градуса и то само по посока на часовниковата стрелка! Така той ще съвпадне с равнината на очите ви и ще има максимално въздействие!

Допълнителни разяснения:

4.1. При наличие на лаптоп, това изискване е лесно постижимо.

4.2. При плосък монитор може да се използват налични помощни средства като бутилка вино (пълна) или двулитрова пластмасова бутилка бира (също пълна), с които да подпрете екрана.

4.2.1. За пенсионерите – можете да сложите отзад и приготвените пачки с пари, преди да ги метнете през прозореца.

4.3. Известна трудност ще представлява мониторът от тип „кинескоп“, но при добро желание и старание от ваша страна (може и с помощ от съсед/съседка), той също може да полегне на масичката пред очите ви.

Внимание!

При особено големи бели петна, препоръчваме използването и на истински листа от ГинкоБел Фортисимо Плюс ©, които може да подпъхнете под себе си на дивана и плътно да ги притиснете с тяло!

И така, този десетдневен курс на лечение се прилага всеки месец, докато не си спомните числото Пи с точност до стотния знак, т.е.:

3,14159 26535 89793 23846 26433 83279 50288 41971 69399 37510 58209 74944 59230 78164 06286 20899 86280 34825 34211 70679

Това ще бъде и доказателството, че сте прогонили веднъж завинаги всички бели петна и то благодарение единствено и само на ГинкоБел Фортисимо Плюс ©!

Disclaimer.

ГинкоБел Фортисимо Плюс © и/или неговият изобретател не носят по никакъв начин отговорност ако успеете да си спомните числото Пи само до 99-ия знак, както и ако в хода на лечението бъдете изгонени от къщи, уволнени от работа или нанесете непоправими щети на компютърното си оборудване!

В аптеката

Преди време един се оплака в странство, че „мат’риалът“ у бугарско бил лош, та го вдигнаха на балон … ама си е бил прав човекът, положението с образованието у нас отдавна е минало the point of no return … само дето горе се правят, че не знаят за това …

Един приятел го мъчи сенната хрема и отиваме с една моя стара рецепта в модерна нова аптека. Вътре все младежи, хубави, умни … Редът ни се падна при едно момче – младо, ама много младо аптекарче … То още като видя рецептата, каза само тихо „Оле!“ и заби поглед в нея. Вярно, малко нечетлива е, ама все пак става въпрос за капки за нос …

Седим с приятеля, мълчим си и чакаме … нищо … по едно време, викам си, дай да му помогна:

– Момче, това тук е Назик, или ксилометазолин – капки за нос.

Младежът се зарадва и ме погледна с надежда.

– Това другото, викам, е Проспан. – Аха, отвръща той и нещо си записва. После пак се умълча.

– Младеж, третото е Виброцил – помагам му отново.

Хлапето пак си записа нещо и започна да разсъждава на глас – Хм, Виброцил, мазило (така се изрази той), това пък къде ли се слага?

Тук вече се газирах и му викам – Е, как къде бе, младеж – ами на петата! Нали там има разни точки, мажеш мазилото там, капваш Назика в носа, двете се свързват и готово!

Хлапето ме зяпна и вика – А, така ли?

И така, ето какво ни чака. Тъй като „мат’риалът“ така и не разбра защо не трябва да се пише „МагазинА е затворен“, или защо Сийка не си купува „саксиЙ“, да продължавам ли още – защо не се пише „експлоАдирам“, или „ОпасТност“, или безкомпросТен“ … затова съвсем скоро ще отпаднат и членове и Й кратки, и прочие, и прочие … накрая ще се разбираме с има-няма петдесет думи … кво му е, кърти отвсякъде …

Поради шльокавицата, прогимназисти масово си пишат имената като ПетАр, ДимитАр …

Черешката обаче бе онзи законопроект за българския език, дето бе пълен с всевъзможни грешки …

Завършвам одата на глупостта с думите на едно футболистче, след като отборът му загубил мача – „Ами тъй като нямахме малшанс, не успяхме да победим“ … та така и ние – нямахме малшанса да се образоваме като хората …

In ignorantia veritas (услужливо ми подсказа Google Translate)

Хомо булгарикус говедикус

Четох навремето, че в началото на миналия век България решила да тегли кредит от международна банка … дошли банкерите да видят на място какво е състоянието на евентуалния им кредитополучател, но само като видели хилядите пасища, почернели от расови говеда, веднага отпуснали кредита … мда-а, такава е била татковината ни в краткия период, когато т.н. „велики“ сили са били заети със себе си и не са ни обръщали внимание … сега обаче са се навъдили други говеда, които, подхождайки научно, ги дефинирах като „хомо булгарикус говедикус“ … Ето някои от проявленията му …

1. Малко след изхода от касите в един хипермаркет едно девойче стои и плахо подава лентички с парфюм към преминаващите. Двойка на средна възраст минават толкова близо до девойката, че дамата блъска с рамото си лентичката и отминава, вперила поглед напред, тотално игнорирайки човешкото същество в непосредствена близост. Девойчето сконфузено си прибира лентичката и свежда поглед надолу … Навън, двамата се качват в мазен джип и отпрашват нанякъде … хомо булгарикус говедикус – два броя, класически …

2. В една фирма тече дарителска кампания за средства за лечение на дете в чужбина … Заплатите във фирмата са повече от добри … някои се отзовават, други се разсейват, резултат – 7.80 лв. средно на служител и … в касичката се мъдрят куп бели и жълти стотинки … хомо булгарикус говедикус – доста бройки, все расови …

3. Местен вестник публикува зов за помощ, някъде през мътните ’90. Болна самотна майка отглежда сама дъщеря си, прогимназистка. Има и снимка. Организира се дарителска кампания във фирма с повече от яки заплати, особено на фона на мега инфлацията по онова време. Набирането на средства върви с мравешка скорост. В един момент се чува реплика “Ама как ще е социално слаба тази жена? Вижте какви банани има на масата й” …

Хомо булгарикус говедикус, пар екселанс!

На снимката във вестника наистина имаше няколко банана, донесени от журналиста, автор на репортажа. Не след дълго майката си отиде от този свят. Дано поне е вкусила от скъпоценните банани …

4. Два автомобила кротко си пътуват в планината. Трета сребриста кола ги изпреварва с шеметна скорост на десен завой без никаква видимост … Засича на завоя малък джип с румънчета – момче и девойка, решили да разгледат наш’те хубости … Спирачки, свистене на гуми, джипът започва да се върти неконтролируемо напред, за късмет подминава двете коли, но се обръща по таван в канавката … Двете коли спират, втурват се на помощ … оказва се, че този ден Господ е бил на страната на всички – младежите нямат и драскотина! … Сребристия обаче изчезва яко дим, гузно оставяйки всичко след себе си на другите … хомо булгарикус говедикус пар екселанс …

P.S.

Тъй като настъпиха светли празници, рекох да допълня нещо също така светло и позитивно, като контрапункт на горните точки … по точка 2 – кампанията за момичето бе национална и накрая се оказа, че дарените средства далеч надхвърлят необходимата сума! Затова майката дари остатъка на друго нуждаещо се дете! Всичко това бе благодарение на хиляди обикновени хора (щото даряват само те!), които нарекох „Хомо Булгарикус ТИТАНИКУС“ – малки хора, но велики по дух на съпричастност!

Дай Боже да има повече като тях!

За автобусите в Бургас

По-големите младежи сред нас сигурно си спомнят как по едно време в наш’та татковина във всеки окръг неделя (т.е почивният ден) се падаше в различен ден от седмицата … например във Врачанско неделя бе в понеделник, в Плевен – в сряда и т.н. … това бе прекурсорът на лятното време (т.е. да се пести електроенергия) … беше забавно, например тези, които отиваха в командировка в друг окръг трябваше предварително да научат дали четвъртъкът в Шумен не е неделя там и прочие … в Сърбия по това време бяха организирали лотария “Познай къде е неделя в България?”, което се радваше на огромен успех …

Защо пиша това ли? … ами защото днес влезе новата транспортна схема в Бургас и човек, като се качи на “бързия” автобус Б1 (номерът е един и същ!) може да бъде закаран точно в две противоположни посоки … в зависимост от това дали е хванал първия или втория от двата движещи се един след друг автобуси на гарата! … и по телевизията го потвърдиха – една дама се кахъреше, че пътува в обратната посока и кондукторката й каза: “Трябваше да хванете другия автобус!” (със същия номер!) … Това ми напомня за един великолепен откъс от “Празни мисли на един празен човек” от неповторимия Джером К. Джером, където той подробно описваше разписанието на немските влакове, които тръгват или пристигат от никъде или пристигат още преди да тръгнали … сякаш е провидял каква промоция ще връхлети Бургас града …

ЗА БЪЛХИТЕ И ХОРАТА (малко по Джон Стайнбек и Джон Дън )

Тия дни, що така, се сетих за един стар виц, разказвам по обща памет:

„В един нАучен институт млад напорист учЕн изобретил екологичен препарат за трепане на бълхи. Доволен, щастлив, отишъл да го презентира и защитава пред специално назначена за целта комисия от професОри и тупнал за всеобщо смайване един остър камък на масата.

„Ето го супер евтиното и супер ефективното ми изобретение – казал младият учен. – Разработил съм го в три варианта.

Вариант 1 – Посипваме камъка с червен пипер. Бълхите почват да кихат неудържимо, блъскат чело в камъка и детват. Време за пълното им унищожение – до 2 минути!

Вариант 2, импруувнат – Вместо пипер, поставяме под камъка брой на вестник Работническо дело. Любопитни, бълхите отиват да четат, почват да се смеят неудържимо, задавят се, започват да кашлят също така неудържимо, блъскат чело в камъка и пак детват. Срок – до 1 минута!

Вариант 3, много импруувнат – Намирате Работническо дело с публикувани тезиси на ЦК на БКП! Унищожение – мигновено!“

Мда, имаше вицове навремето, имаше … седя си обаче вкъщи и си мисля, ако взема един такъв камък и пусна некой от многото диспути напоследък по тивито – де що има всякакви гадинки от квартала сигурно ще детнат на момента …

Речено-сторено, намерих як и остър кремъклия … тъкмо обаче да пусна тивито, предвидливо го отместих далеч от драгоценното ми чело …

P.S. Стайнбек е писал нещо за мишките, а не за бълхите, но уважаемият Дън е посветил на бълхата цяла поема. За поетично настроените – нека потърсят The Flea by John Donne, има и превод, много добър при това …

Коледно в Чикаго

Зърнах за миг по БТВ некъв чалга концерт в Лондонтаун и за една нано секунда превключих канала (long live the remote control unit!) … и така се сетих за една отдавнашна новогодишна нощ в Шикаго сити. Тъкмо бях престоял бая време в Шикаголенд и хоум сикнесът бе започнал да се обажда полека … и така, седя си аз пред телевизора и менкам каналите – от американски, та още по-американски – и в един момент виждам и чувам “Ах, морето, ах, морето” на Тони Димитрова, ведом не с какво да е, а с бургаския плаж! Отначало рекох си, че нещо съм се чалнал (и пил не бях – само една чаша превъзходно Кианти ) … обаче не, всичко си бе реално, даже повече от реално … след малко се оказа, че българската диаспора е откупила 2 часа от местната телевизия!

Патриотично, носталгично и същевременно енергизиращо!

Хубаво, хубаво, ама … след две-три песни изведнъж се чу нещо за некъв бял мерцедес, дето преследвал девойки, после неква друга девойка се размечта как й било най-добре с няколко мъже …и се почна една … poor is your fantasy! … първата ми мисъл бе “и ТУКА ли, бе?!?!”, втората бе да звънна на Кейп Канаверал да ги питам дали имат свободно място в совалката, белким в космоса се отърва от простотията българска …Та с две думи – и тогава, и сега, положението не само, че е зле, ами става още по-зле …………. но, като контрапункт на двете чалги по-горе и за малко cheer up ви предлагам един контра-фотос от един мега контра-концерт, дето имаше от неколкомесечни бебета до дядки доста по-вехти от драскащия тез редчета – ний бяхме седнали най-далече и най-високо и гледахме отгоре как едно шестдесетхилядно сърце туптеше в единен ритъм и отмиваше надалеч всички миязми … и да не пропусна – Rock on, AC-DC on!

Относно техническия прогрес

Върховни цифрови технологии, HD-та, full HD-та и не знам още какви други ди-та, но без ТИГАН обхват йок, въпреки, че антената е с як усилвател! Ама на село е така, на който не му аресва, да става гражданин!

Забравените …

Тези дни някои от „националните“ телевизии хищнически сграбчиха в безпощадните си, жадно заострени за рейтинг нокти, едно малко селце, едва оцеляващо на прага за тоталната забрава, за да извлекат моментна егоистична изгода от политическата конюнктура … и нито един от журналята не си направи труда дори за един ленив сърч в Гугъл просто да провери къде е отишъл … а можеше, в този си любознателен опит, да открие една личност, позната и любима на поколения българи (което щеше да бъде и бонус към така жадувания им рейтинг) …

Тази профанизация на журналистиката (и не само на нея), ме докачи много, и тъй като имам генетично нещо общо с цялата тази история, рекох да драсна два-три реда …

И така, имам привилегията да притежавам една книжовна реликва – уникален монографски труд, плод на родолюбие и професионална експертиза, както и да съм срещал неговия автор и то не къде да е, а на селския forum – там където всеки ден се извършваше нещо като свещенодействие около насъщния … където всички се редяха на опашка в очакване на горещия и невероятно уханен селски кръгъл хляб, току-що изваден от огнената пещ и набързо мушнат в торбата, твърде горещ за дланта …

И за малко съспенс, в добрите традиции на Холивуд, ви предлагам:

ЧАСТ I. НАЧАЛОТО …

ЧАСТ II. ПРОФЕСОР ТЯНКО ЙОРДАНОВ – УЧЕНИЯТ С ВЪЗРОЖДЕНСКИ ДУХ

Роден в село Славяново, Харманлийско, започнал житейския си път в бедност, за да достигне по-късно до върховете на географските науки, сладкодумен разказвач и познавач на нашата страна и света … което не попречи да бъде игнориран от светлината на телевизионните прожектори, както писах по-горе …